Пропъдих собствената си дъщеря:

Пропъдих детето си и сега съжалявам горчиво за това. Където и да е, дано да е жива и здрава. Тя ме напусна на 19 години, след един жесток скандал, в който многократно ми изкрещя: „Няма да стана като теб, няма!“ И аз всеки път й отговарях:

„Дано да е така, пожелавам ти го!“, но дъщеря ми все пак си събра багажа, тръшна вратата така, че дръжката й изхвърча, и замина неизвестно къде и с кого. Защо всъщност се скарахме в онази последна вечер? Защото десет дни преди това й бях оставила пари да плати тока. Румяна ги похарчила и забравила. Прибрах се от работа, а вкъщи – тъмнина. Хукнах да оправям нещата, но беше късно, наложи се да запаля свещи и да седя на студено, защото се отоплявахме на ток.

Аз съм майка и никога не бих пропъдила детето си, но тя не можеше повече да ме търпи. Всичко у мен я дразнеше, дори навика ми да й се обаждам поне два пъти на ден, за да я питам как е и какво прави. Румяна не понасяше да бъде контролирана. Съвместното ни съжителство в един апартамент с времето стана непоносимо. Аз слагах всичко на мястото му, тя нарочно разтурваше и разпръскваше навсякъде из къщата.

Аз обичах тиха музика и тихо говорене, тя с влизането у дома пускаше телевизора на най-високото (да го чувала във всички стаи, ако ходи насам-натам!) и за да говори с мен, й се налагаше да крещи.

Аз се хранех в определени часове и винаги на маса, тя грабваше от хладилника нещо и ядеше в кревата или докато гледаше телевизия. Понякога дори докато говореше по телефона. А резултатът беше трохи и петна навсякъде по килимите, пода, дрехите й.

Румяна искаше около нея да има винаги тайфа от приятели, да не знае как ще започне и как ще завърши вечерта й, не й пукаше в чие легло ще се събуди сутринта с главоболие от махмурлука. Тя смяташе, че животът е безкраен купон и че е най-добре да избягва всякакви отговорности и задължения.

Мила моя, не ти се сърдя за нищо. Дано там, където си в момента, не ти намират кусур, че лягаш с калните обувки върху дивана и забравяш да затвориш добре крановете на водата в банята. Искам само да ти кажа това, което не успях, не намерих време, а и желание навярно. Не ти се сърдя за нищо, защото ти си мое копие.

Аз бях същата, абсолютно същата, дори по отношение на реда и на хигиената. Подлудих майка си и тя умря преждевременно, докато аз купонясвах със случайни хора, на място, което даже не знаех къде е, нито пък как съм се озовала там.

Ти беше вече родена – дете от неизвестен мъж, минал през живота ми като сянка без име. Как можех да зная кой е баща ти, като лягах едва ли не с всеки, с когото пиех по едно питие? Животът, съдбата или някой справедлив бог ми даде да разбера колко отвратително се държах с майка си и как си заслужих и болката, и сълзите, и самотата днес. Върни се при мен и може би ще намерим начин да се разбираме и обичаме. Ако не е станало твърде късно и за двете ни.

Станислава Станчева

източник