В деня на златната ни сватба: Спомен за откраднатата булка и шамара, преди заветното „да“:

Скъпи приятели! Ако публикувате моята история, съпругата ми ще я прочете точно в деня на златната ни сватба. Знам, че споменът за онова младежко приключение, което ни събра и ни направи щастливи цели 50 години, ще я зарадва повече, отколкото и най-скъпият подарък.
На младини служих на гръцката граница.

Бях домакин на отряда и често ми се налагаше да ходя до съседното село. Взимах пощата и зареждах кухнята с хранителни продукти. Един ден, вместо пълната намръщена магазинерка, ме посрещна хубаво високо момиче, с коса на две опашки. Честно да ви призная, много срамежлив бях. Като ме попита какво желая, аз се изчервих, запелтечих, после се обърнах и напуснах магазина с празни ръце. Близо два часа се въртях в селото. Накрая събрах смелост и се върнах в магазина. Щом ме видя, хубавицата се усмихна.

Втората ни среща не беше толкова страшна, а на третата тя ми каза, че се казва Денка и ме почерпи с лимонада. Така неусетно младежкото ми сърце за първи път усети какво е любов. Денка също не остана безразлична към мен и започнахме да поддържаме тайна връзка. На практика всичко между нас вървеше трудно. Срещахме се за по някоя набързо открадната целувка. Само че службата ми свърши и трябваше да се прибера в родния край. Разделих се с Денка, обещавайки, че ще се върна за нея. Тя се разплака, но обеща да ми бъде вярна и никога да не поглежда друг мъж. Махнахме си за сбогом и всеки пое по своя път.

У дома положението не беше розово. Майка ми – вдовица от дълги години, не се чувстваше добре и трябваше да се погрижа за здравето й. Отделно, за да не мизерстваме, започнах работа възможно най-скоро. Половин година с Денка редовно си пишехме писма, тя ми се обаждаше от телефона в пощенската станция, аз също я търсех. Не бях забравил обещанието си, но изчаквах майка ми да се стабилизира и заедно да й поискаме ръката.

С времето обаче писмата и обажданията секнаха. Притеснено си помислих, че е спряла да ме обича или може би ми се сърди, че отлагам годежа. Тези мисли не ми даваха покой и една сутрин отново звънна в пощата им. С треперещ глас попитах да не би някой пощальон да е задържал писмата, за да не получавам новини от Денка. Служителката, която вече знаеше за тайната ни връзка, замълча за кратко, после въздъхна и каза:

„Момче, не я търси повече. Тя се омъжва утре за младеж от нашето село.“ И за да избегне неудобните въпроси, жената бързо прекрати разговора. Не помня как съм се довлякъл до вкъщи. Часове наред стоях, гледайки в една точка. От време на време майка ми надничаше, поклащаше глава и излизаше. Някъде в късния следобед чух виковете на двамата ми братовчеди – Иван и Кольо: „Ей, братчед! Къде си?“ Щом ме видяха омърлушен, един през друг почнаха да питат:

„Какво ти става? Болен ли си?“ – „Не съм болен – казах, – влюбен съм.“ И им споделих всичко – за клетвите и обещанията на Денка и че утре тя ще стане чужда съпруга. Тук е мястото да кажа, че с братовчедите ми, макар да са по-малки от мен, бяхме готови да влезем и в огъня, ако някой от нас се намираше в беда. С ръка на сърцето признавам, че идея нямах какво са измислили.

Когато те си тръгнаха, аз потънах в още по-дълбоко отчаяние. На другия ден не отидох на работа. До вечерта се въртях в двора, подреждах едно, развалях друго. Мисълта ми беше при Денка. Някъде към 20.00 ч, точно кастрех старата дюля, чух, че пред къщата спря кола и до ушите ми долетяха познатите гласове на Иван и Кольо: „Ей, братчед! Излез! Носим ти армаган.“

В следващия момент те нахлуха, бутайки пред себе си непознато момиче със сплетена на две плитки коса. Бяха вързали ръцете й. „Ето я твоята Денка. На им сега сватба без булка!“ – хилейки се, казаха момчетата. Господи, това момиче приличаше на Денка, но не беше тя. От шока ме изтръгна настойчивата й молба: „Какво ме зяпаш? Отвържи ме, бе, човек!“ Примигнах на парцали и моментално свалих въжето, което впрочем изобщо не беше стегнато.

Девойката изпъна ръце напред, разтръска ги, после се обърна към доволните ми братовчеди и им заби по един як шамар. Леле, казах си наум, миг преди силна плесница да опари и моята буза. Като малък съм се бил с много момчета, разбивали са ми носа, но такъв шамар не бях получавал досега. Честно казано, свитки ми излязоха пред очите. По-странното беше, че Иван и Кольо се изплашиха и бързо се скатаха зад двора.

Минути по-късно, със зачервени лица, тримата стояхме на масата и къде със страх, къде с любопитство наблюдавахме „отвлечената булка“, която с вълчи апетит хапваше от мишмаша на майка ми. Оказа се, че непознатата е по-малката сестра на Денка – Дона.

Така и не разбрах как и защо са се объркали братовчедите. Когато паниката отмина, обещах на Дона, че още утре ще уредя превоз до селото й. Момичето поклати глава в знак на несъгласие и заяви, че в момента заради сватбата у тях има много хора, а тя не обичала шумотевицата. Освен това нямала нищо против да ми погостува известно време.

На другата сутрин Дона се свърза с родителите си и ги успокои, че няколко дни ще бъде при приятелка. Тя остана у дома седмица – една прекрасна седмица, през която двамата много се сближихме. По-малката сестра на Денка се оказа забавна и с добро сърце. Великодушно прости на Иван и Кольо, които впрочем в нейно присъствие се държаха като истински джентълмени. През цялото време милата ми майка мислеше, че съм си довел булка, и се скъса да й угажда. То баници ли не бяха, то печени пилета, сладкиши…

За съжаление настъпи време Дона да си тръгва. След заминаването й ми стана мъчно за нея. Страдах така, както не бях страдал дори за Денка. На всичкото отгоре час подир час майка ме питаше какво съм направил на хубавото момиче, че да си тръгне. И тогава реших – ще я отвлека и ще се оженя за нея.

Два дни по-късно, привечер, с Иван и Кольо бяхме застанали на пост пред къщата на Дона и дебнехме кога ще излезе навън. Не ни бе лесно, като се има предвид, че се намирахме в малко село, където всички се познаваха. Нощта мина и замина, а новата ми любима така и не излезе. Почти бях загубил търпение, когато рано сутринта най-накрая Дона се появи. Без да ми пука, че вече се развиделява и хората ще ме видят, се втурнах към нея. Смело изпъчих гърди, хванах я за ръката и силно извиках:

„Тръгвай. Отвличам те, искаш или не искаш, ще се оженя за теб.“ Дона най-спокойно издърпа ръката си, разстръска я и в следващия момент отново силен шамар опари бузата ми. Въпреки че беше ден, пред очите ми заиграха звезди. Докато се опитвах да фокусирам погледа си и да събера част от загубеното си мъжко достойнство, тя съвсем ясно каза: „Щом си казал, нека се оженим, ама първо ще ме поискаш от нашите така, както правят нормалните хора.“ Дочули думите й, Иван и Кольо се разкрещяха с цяло гърло: „Браво, братчед, този път взехме правилната булка.“

Няма да разтягам повече локуми. Изминаха 50 години, откакто Дона е моя съпруга. От брака ни се родиха двама сина и една дъщеря. Имаме внуци и правнуци. Никога не съм повишавал тон на жена си, нито съм я нагрубявал. Онези два шамара ме убедиха, че с нея на глава лесно не се излиза. Сред близките ни, които се радват да слушат нашата история, са любимите ми братовчеди Иван и Кольо. Те също са възрастни мъже, изключително отговорни към семействата си. Редовно ни гостува и Денка – бившата ми и вече забравена любов. Благодаря на съдбата, че тя се омъжи за друг, защото именно така срещнах своята любима съпруга, която и днес обичам все така всеотдайно.
Стоян

източник