Тази история е доказателство, че никога не трябва да се отказваме от любовта

С приятеля ми Марин живеехме заедно от пет години, но официално нямахме брак. За мен най-важни бяха чувствата, които имаше между нас, а не узаконяването на брачните отношения.

Едно лято с приятели решихме да обиколим Италия. Обзети от романтичен дух, не пропуснахме да се насладим и на Венеция и Флоренция.

Надвечер с Марин посетихме моста Понте Векио, на който влюбените имат обичая да оставят катинарче, чието ключе хвърлят в реката, за да е вечна любовта им.

Докато любопитно разглеждах наоколо, внезапно любимият ми падна на колене и ми направи предложение за брак. Прегърнах го и под възторжените ръкопляскания на останалите туристи, отговорих, че с радост ще стана негова съпруга.

Но няколко месеца по-късно Марин пострада в зверска катастрофа. Лекарите го оперираха спешно, но въпреки това той изпадна в кома. Прогнозите не бяха добри и хирурзите казаха, че шансът да оцелее е минимален. Веднъж, докато стоях до болничното легло, чух, че телефонът му звъни.

От другата страна младежки глас ентусиазирано ми каза, че поръчката е готова и може да си я вземе по всяко време от бижутерията. Не знаех за какво става въпрос, но след като поисках адреса, на другия ден посетих въпросната бижутерия.

Оказа се, че още преди да заминем за Италия, Марин е поръчал сватбен пръстен за мен, надявайки се да ме изненада. С болка в гласа казах на бижутера, че плановете ни за сватба са отпаднали, затова отказвам да приема пръстена.

Състоянието на годеника ми беше изключително сериозно и всеки изминат ден надеждите ми да оцелее, угасваха. Когато се върнах в болницата лекуващият лекар ми съобщи да се готвя за най-лошото.

Гледах как любимият ми си отива пред очите ми и изведнъж ми хрумна странната мисъл, че ако почине, поне ще имам пръстена за спомен. Върнах се обратно в бижутерията, платих исканата сума и си взех подаръка.

Два месеца по-късно Марин излезе от комата. Все още не осъзнаваше напълно случилото се с него и спомените му бяха неясни, затова реших да му припомня голямата ни любов. Отворих кутията с пръстена и под учудения му поглед заявих:

“ Знам, че Бог чу молитвите ми и съм убедена, че един ден мечтата ни да бъдем семейство, ще се сбъдне. Когато излезеш оттук, аз ще стана твоя съпруга!“ Явно думите ми му повлияха, защото Марин положи много усилия да се възстанови бързо.

След няколко месеца рехабилитации той успя да се изправи на крака от инвалидната количка. И макар да се опираше на бастун, през декември официално узаконихме отношенията си. До ден днешен пръстенът стои на ръката ми и ми напомня, че никога не трябва да се отказваме да се борим в името на любовта.

източник