След 25 години брачен живот изневерих, за да натрия носа на съпруга си:

добавена преди 3 седмици Оставете коментар 483 Преглеждания

Каква бях аз наистина? Съпруга, но не любима – майка, но не почитана
Някои жени изневеряват от любов, а други – защото искат да почувстват тръпката на непозволеното. Аз изневерих, за да натрия носа на съпруга си. Омъжена съм от 25 години, със син на 22. Имам малък офис в двора на къщата ни и се занимавам с преводи. Понякога нямам много работа, но има дни, когато съм затрупана и за да се справя със задачите, се налага да работя до късно нощем. Доскоро животът ми беше планиран до най-малката подробност.

Сутрин ставах преди всички, правех закуска и кафе, разхождах кучето и се впусках към личните си задачи. Някъде към 12 ч се откъсвах за час-два, почиствах къщата, приготвях храна, хапвах на крак и отново се връщах в офиса. В края на деня бях толкова уморена, че ми се искаше да легна и нищо да не правя. Всекидневието ми не се различаваше от това на обикновена съпруга и домакиня.

Но намерих начин да се разбунтувам. Мъжът ми и синът ми са добри хора, мразят скандалите, говорят тихо и възпитано и са изключително привързани един към друг. Вероятно щяхме да сме перфектното семейство, ако двамата не бяха толкова мързеливи. Водеха се от правилото, че домакинската работа е само за жените и истинските мъже не се занимават с пране, пазаруване и готвене. Често се случваше да ги помоля да изведат кучето или да пуснат пералната и тогава следваше неизбежното възмущение: „Скъпа, толкова съм уморен.

Цял ден крак не съм подвил, а и шефът непрекъснато ми виси на главата.“ Или пък: „Майка ми, това си е женска работа. Защо ме караш да правя нещо, което не ми е по сърце. Нали работиш у дома, може да си починеш, когато поискаш.

Тoвa e любимaтa peцeптa нa дeцaтa, изяждaт пo 2 чинии и иcкaт пpeз дeн дa им ги пpaвя:

Да знаеш, че щом се оженя, жена ми ще се върти на пети.“ От думите им човек оставаше с впечатлението, че от сутрин до вечер си вея байрака, докато те, горките, се скъсват от бачкане. Според моето семейство, щом офисът ми се намираше на практика у дома и самата аз съм си шеф, значи разполагам с безкрайно свободно време. И никой от тях не помисляше, че съм живо същество и имам нужда от почивка.

Не забелязваха сутрин купчината мръсни чинии в мивката, разхвърляните им навсякъде дрехи, скимтящото на вратата куче или пък празния хладилник. Ставаха, закусваха, пиеха кафе и без да си разчистят масата, тръгваха на работа. Някъде към 17 ч синът ми звънеше и питаше какво ще има за вечеря. Ако менюто не му харесаше, с наставнически тон нареждаше да сготвя нещо по-така. Но най-неприятно беше, че двамата готованковци срещаха подкрепата на родната ми майка.

Така я карах години наред, докато не започнах да се преуморявам прекалено много. Наближаваше 25-ата годишнина от сватбата ни и в един момент се запитах струва ли си да продължа. Със съпруга ми отдавна не бяхме интимни като преди, защото според него аз съм убивала желанието му с вечните си претенции. Оправдаваше сексуалната си немощ, опитвайки се да ме изкара виновна. Замислена, си дадох сметка, че ако утре се разболея, къщата ще потъне в мръсотия, сметките ще стоят неплатени, а за мен едва ли някой би се погрижил.

Вечерта на самия празник приготвих пържоли, нарязах салата, купих торта и вино. Гримирах се, облякох си красива рокля и зачаках. И ето ги и тях – баща и син. Гладни, а мъжът ми, както винаги, забравил, че имаме годишнина. „По какъв повод е всичко това?“ – попита той с пълна уста. Погледнах го гневно и отговорих, че днес навършваме 25 години от сватбата ни. „Баща, колко много си издържал. Браво на теб! – иронично се засмя синът ми, потупвайки „героя“ по гърба. Гледах ги как се тъпчат, а в ума ми бавно се прокрадваше мисълта, че ме приемат за даденост. Каква бях аз наистина? Съпруга, но не любима, майка, но не почитана.

Съседът пак е намислил нещо: зарови пластмасова тръба в саксията на двора! Що за нова мода?! Е, след месец не повярвах на очите си:

И тогава ми падна пердето. Дръпнах покривката на масата, чиниите се изтърколиха с трясък на земята, хвърлих им поглед на разярен бик и излязох. Докато нахвърлях дрехи в куфара си, чувах как оплакват съсипаните пържоли. Два часа по-късно седях във влака и мрачно се взирах в тъмнината. Не знаех къде отивам. Нямах план, просто в онзи момент исках да изтрия близките от живота си. Неусетно съм задрямала. Събуди ме пътникът, който влезе в купето. Мъжът поздрави и седна на отсрещната седалка. Огледах се и установих, че сме само двамата. Безразлично се канех да обърна лице отново към прозореца, когато гласът му ме стресна: „Сиси, ти ли си?“ Господи, само един мъж се обръщаше толкова нежно към мен!

Беше преди толкова години. Отдавна спрях да ги броя. По онова време с Емил работехме заедно. Харесвахме се и помежду ни прехвърчаха искри. Желаехме се и тайно бяхме влюбени един в друг. Единствено фактът, че и двамата сме семейни, ни възпря да преминем границата на позволеното. Кой да предположи, че съдбата ще ни срещне отново! Скочих на крака и го прегърнах. От дума на дума, Емил ми разказа, че се е развел и сега отива в родното си село, за да си почине. Но щом ме попита накъде пътувам, наведох глава и дълбоко преглътнах сълзите си. Когато наближихме неговата спирка, внезапно старата ми любов ме погледна с онзи изгарящ поглед отпреди и каза: “ Сиси, ела с мен!“

В този вълнуващ момент телефонът ми иззвъня и на дисплея се изписа името на мъжа ми. С рязко движение изключих мобилния, взех сака и хванах ръката на Емил. Последвалите събития мога да опиша с една дума – рай. Огън и страст, чувственост, вълшебна, любовна наслада… Нищо не ме възпря да изживея най-прекрасните емоции в живота си. Благодаря на съдбата, която ми сервира невероятната изненада в момент, в който търсех себе си като човек и жена. Но почивката свърши и Емил трябваше да се върне обратно на работа.

Инфлуенсър почина след клип, в който пие китайски спирт:

Преди да се разделим, той ми предложи да бъда негова завинаги. Отказах му, защото осъзнавах, че когато страстта премине, връзката ни ще се превърне в поредната скучна рутина. Някъде вътре в себе си бях абсолютно убедена, че романът ни никога не би се осъществил, ако не бях толкова ядосана на мъжа си.

И ето ме със сака обратно у дома. В хола съпругът и синът ми стояха като надгробни плочи – тихи, тъжни, унили. Щом ме видяха, лицата им се озариха от радост. Днес всичко е различно. Оставих готованци, намерих притеснени близки. Вече не мърморят, чистят, простират, пазаруват, разхождат кучето и най-вече – не се отнасят към мен като към прислуга. Багажът ми обаче си стои приготвен – нека им напомня, че винаги мога да си тръгна, ако случайно забравят, че преди всичко съм жена, която заслужава уважение.