Важно
Вече съм зряла жена, но и сега се усмихвам, щом видя баща и дъщеря да вървят заедно… Израснах само дете. В буквалния смисъл. Баща ми ни напусна, когато бях на 6 години. След развода им мама слабо присъстваше в живота ми. Тя непрекъснато изчезваше някъде и ме оставяше по цели нощи сама. Спомням си как нощем тихо плачех, молейки се на Бог мама да си спомни, че има дъщеря. Понякога тя се прибираше у дома с нов любовник и веднага решаваше, че малкото ѝ момиче няма нужда от топлина и утеха. Някои от любовниците ѝ ме съжаляваха и се опитваха да играят ролята на загрижен баща, а майка ми, потънала в алкохолно опиянение, ги оставяше спокойно да си играят на родители.
Бях на 14 години, когато един ден нервите ми не издържаха и след сериозна кавга, сълзи и истерия, майка ми отново изчезна в търсене на поредния свестен любовник. За това време видях баща си само два пъти и всеки път ми обещаваше, че ще се погрижи за мен, но обещанията му стигаха само до унизителното подхвърляне на някой лев, а после отново забравяше за съществуването ми.
Въпреки че родителите ми успяха да разбият сърцето ми, с годините правех опити да преживея разочарованието. Винаги съм се утешавала, че на този свят има и по-нещастни хора от мен. Егоистично е, знам. Следващата среща с баща ми се състоя в интернет, само преди няколко дни. Разглеждах Фейсбук, когато случайно видях щастливата му физиономия.
Оказа се, че той живее в родния ми град, на няколко километра от мен, отдавна има друго семейство, деца, дори е станал дядо през последната година. Страницата му е пълна със снимки на съпругата му, децата и внуците, приятелите им, и нито една моя снимка. За мен няма място в неговия свят. Детска обида, ще каже някой. Вече съм зряла жена, но и така и не забравих болката да си отхвърлено дете.
Вижте всички последни статии от Vazhno.BG
