Мъката на един сломен мъж: Преди 20 години погребах съпругата си и сърцето си, още не мога да погледна чужда жена:

Беше студен февруарски ден, когато се запознах с Наталия. Прибирах се от работа и внезапно видях младо момиче да лежи в една пряспа сняг. Без да губя време, героично й помогнах да се изправи, издърпвайки я силно за ръката. Първоначално красавицата беше много възмутена, но после се съгласи да я придружа до дома й. За да се отблагодари за помощта, младото момиче ми предложи да се срещнем на другия ден, а на раздяла ми даде телефона си. От тази вечер двамата станахме неразделни, а две години по-късно се оженихме.

Понякога любимата ми се чудеше как е живяла досега без мен, а аз искрено бях благодарен на лошото време. През брака си преживяхме какво ли не, но никоя житейска буря не се оказа достатъчно силна, за да ни раздели. Една вечер съпругата ми се прибра от работа силно неразположена. В следващите няколко дни състоянието й продължаваше да се влошава. Наталия вечно се чувстваше уморена и замаяна. След поредица от прегледи лекарите й поставиха най-ужасната диагноза. Онази, която никога не ти оставя избор.

Заедно проучихме цялата възможна информация, но шансовете бяха минимални. Въпреки ужасните болки любимата ми се опитваше да бъде весела и усмихната, целейки да ме накара да я запомня такава, каквато беше преди болестта да разруши тялото й – млада и красива. Когато лекарите ми казаха, че няма смисъл да лежи в болницата и е време да си я прибера у дома, вдигнах изнуреното й тяло и я понесох на ръце. Докато вървях към колата, си спомних първата ни среща, сватбата ни и всички чудесни години, които моята съпруга ми подари.

Наталия си отиде от този свят с усмивка на уста. Изминаха двадесет години от смъртта й. Всяка седмица посещавам гроба й, където освен тялото на любимата ми, погребаха и сърцето ми. Никога повече не погледнах към друга жена, защото няма сила, която да ме накара да забравя съпругата ми, която смъртта така безпощадно ми отне.

източник