Няма смисъл да се трепя и да осигурявам един търтей и лъжец, който не заслужава нищичко да му оставя:

Случи се преди четири месеца, в един най-обикновен понеделник. Както винаги, пристигнах рано-рано в своя цех за трикотаж, но този път не бях пръв.
Вратата зееше широко отворена, а вътре сновяха някакви хора и нещо описваха. Мина ми през ума, че са ме обрали, и ми се подкосиха краката. Но истината, която чух, буквално накара сърцето ми да спре.

Поискаха да предам ключовете и да изнеса цялата техника, защото това било желанието на собственика на сградата. Давал я под наем и човекът бързал да се нанесе, имал и договор… Нито чувах, нито осъзнавах какво ми говорят хората. След като се изнизаха през вратата, останах с бучаща глава и някаква хартийка в ръцете. Докато я гледах с празен поглед, звънна жена ми и каза, че магазинът ни за хранителни стоки бил затворен, а стоката – изнесена. Майсторите, които щъкали вътре, обяснили, че ще пребоядисват, там щял да се нанася някакъв нотариус… До вечерта стана ясно, че всичко, което имам, с което си изкарвах прехраната и се надявах да си осигуря старините, вече не е мое. Включително двете коли.

Но нека започнем от началото.

Имам двама сина. Единият – Даниел, е в чужбина, утвърди се като компютърен специалист и за него нямам грижа. Другият – Васко, години наред се размотава и се чуди какво му се прави. Искаше да е музикант, да прави луксозен дом за стари хора, да развива селски туризъм, да се набърка в политиката…

Но за всичко трябваше поне една сутрин да стане рано, да се организира, да положи някакви усилия и да поработи. А той от едно време си поспива до обяд, вечер ходи по купони и не се озорва за нищо. Така навъртя 36-те, без да има нито ден трудов стаж. Преди година реших да му прехвърля част от имотите – цеха, хранителния магазин, повече от 50 декара земя, колите…

Бях взел голям заем от банката и исках да се подсигуря, ако нещо с мен или бизнеса се случи. С Васко се бяхме разбрали, че прехвърлянето е само на хартия. За друго и дума не можеше да става, като го гледах колко е безотговорен и мързелив. Да беше мъж на място, ама той е готованец. И подлец, както стана ясно. Лоши приятели са му влезли под кожата и сигурно са му подшушнали, че е глупаво да има толкова имоти на свое име, а се усуква около баща си за джобни пари и за цигари, вместо да си вземе своето. И той, умникът, тръгнал да продава.

Четири месеца откакто се случи това, а аз не съм му виждал очите.

Чувам, че пръска пари като луд… Не се страхувам, с майка му гладни няма да останем. Аз като стар човек, врял и кипял в какво ли не, съм осигурил някакви резерви на семейството, а и получихме наследство от родителите на жена ми. Остана ни една хубава вила, която – ако се наложи – може да продадем.

По-важното е, че решихме оттук нататък да живеем нашироко. Знам ли колко години ми остават, та да пестя и да се стискам? Жената откога мечтае за малко почивка и СПА, за минерални бани, да не говорим досега за колко екскурзии ме е молила. А аз – не та не, затрупан съм с работа, не е моментът, има време… Сега знам, че вече няма време. Няма и смисъл да се трепя и да осигурявам един търтей и лъжец, който не заслужава нищичко да му оставя.

Онзи ден говорих с Даниел по телефона и той пак ми каза, че не одобрява какви ги върши брат му, но няма да се меси, за да не се скарат. Е, нека са си добре, нека се обичат – братя са. Но аз бях дотук. Отсега нататък с жена ми ще си живеем живота – колкото пари съм събрал, ще ги изхарчим до последната стотинка, наслаждавайки се на дните, които ни остават. (За конкурса „По дяволите, само веднъж се живее“)
Миро

източник