Обичах лятото да ходя в старата къща на баба и дядо, бягайки от света:

Обичах лятото да ходя в старата къща на баба и дядо, бягайки от света. Бях претърпял поредната раздяла и определено имах нуждата да си събера мислите.
Докато почиствах тавана, намерих малка прашна кутия със снимки на баба и дядо на младини и две писма.
Първото беше написано на мръсен лист хартия, намачкано и доста нечетливо. Беше писано от дядо.

„Здравей Стано.

Пиша ти, защото едва ли баща ти ще разреши да се видим пак. Оставям това писмо под нашия камък и се моля да го намериш.
С него искам да ти кажа няколко неща.
Язе те обичам от първата седянка в която те зърнах. Нежна и тиха, но буря в душата и толкова красива, че без думи ме остави. Като ме погледнеше, от срам навеждах глава, че знаеш ме мене, не съм убавец. Ти си като принцеса от приказките, а я като некоя лоша и прокълната твар.

Извинявай, че бях дрипав и мръсен, на първата ни разходка. Звънливия ти глас галеше душата ми, постоянно се смееше като ангелче от небето, беше ти бяла и цялата в слънце. Знам, че на другиго си обещана и може би не съм достоен за тебе, но искам да знаеш, че в дните когато не те виждам Стано, по мъничко умирам. Гаче ли до ся не съм бил цял, а ти си оная част от мене дето жив ме прави.

Ще те чакам привечер до ореха, за да избягаме. Ако не дойдеш ще те разбера, щото я даже не съм и мечтал, за такава мома като тебе.“

Второто писмо беше красиво написано и прилежно сгънато, беше от баба.

„Златко, мили мой.

Друг мъж в живота ми, не ме е гледал като тебе, с такава любов и честност в очите. Твойте очи ми говорят „Завинаги ще те обичам и ще умра за теб“. Не навеждай глава като гледам към тебе, защото ти имаш най- чистото и добро сърце на земята, а туй е важното за мен, че човек обича със сърцето, а след време и двамата като остареем и се сбръчкаме, само то в назе красиво ще остане.
Срам не бери, че си дрипав и мръсен.

Аз знам, че от полето идваш всеки път и там работиш по цял ден да се грижиш за малките си братя, да се изучат в града, а от труда по-достойна и честна одежда, дето да облечеш, няма.
Аз съм обещана Златко, но любовта ми е за тебе цялата и днес ще говоря с тате. Или ще разбере, че язе съм твоя, или няма да ме видят вече. Любов за злато и земя, няма да продам. На тебе ще я дам срещу усмивки и топлината на прегръдките ти.
Привечер до ореха ще те чакам там.“

Баба и дядо от малък са били ешелон на любовта за мен, но никога не се бях замислял през какво са преминали, за да бъдат заедно.
Стана ми смешно за мен и моите раздели, поради причини от сорта на „не сме си пасвали астрално, не сме били готови за връзка, бил съм онлайн, но не съм отговорял,трябвало и аз да съм веган и други … , а баба и дядо са били готови да застанат срещу семейство си, само за да бъдат заедно.
На тавана там, в старата къща, открих малка прашна кутия, криеща една изчезваща ретро любов с ценности от минало време!

Софрони Карадиев