Мъжът ми излезе пияница, разведохме се, детето го взех аз. Исках да го изуча, да има всичко – тя, на мама принцесата:

В живота сама бях винаги аз
Mайка и баща нямах…Умряха като бях малка. С баба си пораснах.
Като завърших 8-и клас, омъжих се. Едно дете имах, вече майка бях.
Трябваше да работя много.
Мъжът ми излезе пияница, разведохме се, детето го взех аз. Исках да го изуча, да има всичко – тя, на мама принцесата!
Тичах аз от работа на работа, ден и нощ, за да има за нея играчки, дрешки, колело…

Порасна моята принцеса. Мама съм аз – трябва да работя, за да има дъщеря ми бъдеще по-красиво. Тичам аз през нощите – зима, сняг, дъжд…
„Няма нищо“ – си викам. „Две смени ще карам, на детето лаптопа ще плащам…“
„Едничка си ми, мамо, ти си царица!“ – ми викаше тя.
Работя като луда, за да има хубави дрехи и обувки.
„Телефонът ми е развален, мамо!“.
„Няма нищо“ – си викам. „Ще работя повече, ще купим.“
„Балът наближава, мамо. Избрах си много красива рокля за 1000 лева.“

„Ще ти купим, мамо, най-красивата ще си ти!“
Мисля си: „С 300 лева заплата, такава рокля как да купя аз?!“
Събирам аз багажа в куфар малък и тичам за автобуса, който в Атина ще ме кара. Пари големи ще печеля.
Така, едно след друго, студентка стана моята щерка…
„Семестъра ще плащам, мамо, ток, вода, телефон… Парички носиш ли ми?“
„Да, мамо, не бой се! Ще работя! Нали за теб тук съм аз…“
Минават годините. Влюбена, моята принцеса ми вика: „Мамо, ще се омъжа!“.

Като гръм от ясно небе ми падна мълния в главата!
„Ама нали учиш, бе, мамо?!“
„Ще го довърша, мамо, догодина.“
Пак търча аз, с луди баби да се мъча… Какво да се прави? Нали сватба ще правя?
Така, едно след друго, дойде и внучето. Пак пари трябват – баба бях вече.
Един ден си викам: „Що не си купя една кола?! Не мога вече – болят ме краката от влагата, пък по рейсове да не тичам… Те, децата, ще ми помгнат.“

„Абе, мамо, ти акъл имаш ли?! Защо ти е кола на теб? Ти май не си добре вече. Взе луди работи да приказваш. Дай парите, на детето детска стая да направим.“
И така, аз разбрах – как от царица луда старица бях за тях вече… Преглътнах сълзите!
„Няма нищо“ – си казах. „Ще се оправя и сама, ама вече с побеляла коса…“
Под дъжда си казах: „Майка е! И тя ще види!!!“.