Разкъсваше ме мъката, че моята мила и смела майка никога няма да успее да види своя внук:

С ръка на сърцето мога да кажа, че това за мен бяха най-добрите времена и в същото време най-лошите.

Радостта, че очаквам първото си дете, беше помрачена от мисълта, че моята енергична и борбена майка, бавно губеше битката с рака.

В течение на десет години милата ми, яростна, независима и смела майка се бори, но нито една от операциите не беше успешна. Въпреки това, тя никога не загуби способността си да се усмихва. Едва на петдесет и пет години мама остана пълен инвалид.

Не можеше да говори, да ходи, да яде или да се облича. Докато с всеки изминат ден се приближаваше до смъртта, моят бъдещ син все повече наближаваше да се роди. Най-големият ми страх беше, че мама никога няма да може да види внука си.

Страхът ми се оказа напълно оправдан. Няколко седмици преди терминът ми да наближи, тя изпадна в дълбока кома.

Лекарите казаха, че времето й е настъпило и е напълно безполезно да поддържаме живота й изкуствено. Тя никога няма да се събуди. Със съпруга ми преместихме мама в дома й, на собственото й легло, и настояхме да й включат нужната апаратура. С часове стоях до нея, държах я за ръката, говорих й. Надявах се, че колкото и далеч да е, тя ме чува.

Февруари 1989 г., в седем часа сутринта родих сина си Джей.

Точно по това време мама е отворила очи. Щом ми съобщиха, че е дошла в съзнание, веднага взех телефона и й се обадих: „Мамо, чуваш ли как внучето ти плаче?“
– Да, да! Чувам!
Три думи. Три красиви думи.

Когато след изписването се прибрахме вкъщи с Джей, майка ми седеше на стола си, облечена и готова да ни посрещне. Сълзи на радост изпълниха очите ми в момента, в който положих сина си в ръцете й, а тя нежно го притисна до себе си.

Баба и внуче се оглеждаха един друг. Вече се познаваха. Бог ни подари още две седмици с мама. Две седмици, през които тя успя да се сбогува с баща ми, с децата и внуците си. Две седмици бяхме щастливи, а после мама тихо изпадна отново в кома и след като всичките й деца я целунахме за последно, лекарите изключиха апаратурата и я освободиха от болката, която ужасно измъчваше тялото й.

Спомените за раждането на сина ми винаги ще бъдат горчиви, но именно тогава се научих да ценя живота. Защото, докато радостта и скръбта са мимолетни и често се преплитат, любовта остава вечна!