събота , февруари 24 2024

Около 4 чacа сутринта зад къщите започна да лае куче

Около 4 чaса сутринта зад къщите започна да лае куче. Към 5 часа лаят му се засили. Хората започнаха да стават, слушайки с раздразнение този истеричен лай. Около 5:30 сутринта живеещите почнаха да излизат за работа.


Първите, които напуснаха къщата си, бяха мъж и жена, очевидно съпруг и съпруга. Решиха да видят кое куче лае така цяла сутрин. След като подминаха гаражите я видяха. Тя все още лаеше, с обърната муцуна към къщите. Зад нея на земята лежеше мъж. Мъжът и жената хукнаха към кучето. Беше ясно, че зове хората.


Но колкото повече се приближаваха, толкова повече кучето лаеше по тях. И лаят стана агресивен. Беше овчарско куче, сериозно куче. Не даваше да се приближиш. Жената предложи да извикат линейка.
Линейката пристигна бързо. Бяха наблизо. От колата излязоха двама медицински работника. Жената беше предупредила, когато се обади, че кучето не ги допуска до човека.

И когато те се приближиха към мъжа, тя отново ги предупреди за това. Но кучето спря да лае веднага щом видя линейката. То отиде при собственика си и седна до него.
Двамата медици се приближиха до мъжа достатъчно близо. Кучето седеше неподвижно.

  • И какво ще правим сега?
  • Тя е умна, няма да ме разочарова. Ще отида. Ако има нещо – спрей.
    Докторът внимателно остави кутията с лекарства, клекна до човека и хвърли поглед към кучето. Кучето гледаше мълчаливо.
    Пулс имаше, но беше слаб. Доста млад мъж, на 35 години, с много кръвозагуба. Рана в корема. Единият отвори кутия с лекарства, бързо направи превръзка, другият взе две спринцовки и бързо направи инжекции. Кучето ги наблюдаваше внимателно.
    Вече се бяха събрали много зяпачи. Но те стояха на разстояние десетина метра. Никой не смееше да се приближи. Един от лекарите отиде за количка. Внимателно положиха мъжа и го натовариха в колата. Кучето не беше допуснато. То ги погледна, те него. Но инструкциите…
    И какво последва? Линейката се движеше внимателно по неравния път. Кучето тичаше…
    Болницата беше наблизо. През целия път овчарката или изоставаше, или ги настигаше, тичайки след колата.
    Линейката спря пред бариерата на болницата. Охраната вдигна бариерата, линейката влезе в територията. Шофьорът каза на единия пазач:
  Жена си пуснала слети вежди и мустаци, напук на мъжете. Ето защо!

  • Имаме човек с рана, това е неговото куче.
  • Разбрах, ще се оправя? – и гледайки кучето, изсъска – Хайде! Уф! Забранено е! Седни!
    Този набор от команди малко обърка овчарското куче. Но тя спря, седна пред бариерата и само следеше колата с очите си. След като седя около час в чакане, тя легна по-близо до ръба на оградата, за да не пречи на преминаващите коли. Охраната първо се грижеше за нея, да не се втурне в територията. Но след като, осъзнаха, че тя ще чака тук, просто поглеждаха от време на време в нейната посока.
  • Какво ще правим?
  • Нищо, какво предлагаш?
  • И така, колко дълго ще остане тук?
  • Кой знае? Може да полежи и да си тръгне.
  • Не. Тя е умна. Сигурно ще чака?

  • Да, колко ще чака? Ако там положението е лошо, няма да дочака
  • Това вече е беда … Проблем .. Може да ѝ дадем нещо за ядене?
  • Да! Нахраниш ли я тук, тогава вече ще ни уволнят.
  • Да, какво да правим?
  • Нищо. Ще видим, може сама да си отиде. Ако не си отиде, тогава ще решаваме.

Дойде утрото. Овчарката лежеше на входа. Охраната трябваше да се смени. Обясниха ситуацията на дошлите. Един от новата смяна каза:

  • Ще отида да разбера какво става с човека. Ще обясня ситуацията. Така, че да не ни отзоват случайно. И тогава…
    Нека гледат камерите .. Да, може би ще ѝ донеса нещо за ядене…
  • Не го хранете тук!
  • Не, ще умре тук под оградата!
    Кучето внимателно гледаше хората, които говореха и я гледаха. Минаха 40 минути. Върна се пазачът, който замина за новините.
  • Е какво? Какво става с човека?
  • Опериран. В реанимация. Казват, горе-долу. Ето, в трапезарията поисках от остатъците.. – беше донесъл котлет и наденица в пластмасова чиния и вода в друга дълбока купа.
  Откриха вампирска гробница от 17 век, публикуваните снимки са наистина ужасяващи

  • Но тук не можеш да я храниш…
  • Ела тук – извика той на кучето, поставяйки купичките под едно дърво на края на пътя. Овчарката го погледна внимателно, без да мръдне.
  • Ела и яж. Поне пийте малко вода. Вземи! Може! Мъжът се опитваше да си спомни командите.
    Овчарката стана, но остана на място. Беше очевидно какво си мисли. Тя погледна към мъжа, към купичките, към бариерата, към селото.
  • Е, както искаш – мъжът се отдалечи от дървото и се върна в кабинката. Кучето бавно стана и отиде до купичките, подуши и лакомо започна да пие вода.

Измина една седмица. Собственикът на това умно куче вече два дни беше преместен в отделението. Той бавно се възстановяваше. Нямаше кого да попитам за кучето. И това беше много тъжно.
Те живееха заедно, след като той излезе в запас, когато го раниха. Те служиха заедно и влязоха в цивилния живот заедно. Той наистина се надяваше, че такова умно куче няма да бъде загубено.
Междувременно овчарката се премести от оградата към дърветата. Оттам беше също толкова удобно да се наблюдава входа. Пазачът я хранеше малко по малко. Хрумна му мисълта, че можеш да отидеш при собственика и да му каже, че кучето седи тук, пред болницата и го чака.

След смяната той отиде в отделението, където лежеше мъжът. Пазачът влезе в стаята. Имаше четири легла, на двете лежаха болни. Единият беше лежащ, другият ходеше.

  • Здравейте, – обърна се пазачът към лежащия – вие ли сте Алексей Фомичев?
  • Здравейте, да, аз съм. Какво става?
  • Аз съм от охраната на тази болница, не се притеснявайте! Нищо лошо, напротив, добро! Вашето куче овчарка ли беше?
  • Защо беше? — с тревога в гласа попита Алексей.
  • Е, не се изразих правилно, простете. Тя е! Тя е на входа през цялото това време. Сега обаче се е отдалечила малко, но не си тръгва. Храним я по малко.
    Алексей си затвори очи, усмихна се и поклати глава.
  • Какво? Не е ли твоето?
  • Моята е! Моята Алма… Служихме заедно. Тя е обучена. Много умна.
  • Да, това вече знаем – усмихна се пазачът. Той беше толкова щастлив, че ситуацията беше решена по този начин.
  • Може ли да те помоля? Дай ми една салфетка от нощното шкафче – помоли пациента.
    Пазачът му даде салфетка. Алексей потърка ръцете си в нея и после си избърса лицето.
  • А сега вземи найлонова торбичка, аз ще сложа салфетката в нея. Занеси го на Алма, моля те, тя ще разбере! _________________
    Пазачът напусна територията на болницата, отиде при дърветата, където Алма беше на пост. Тя видя пакета в ръцете му. Стана. Не тръгна към него. Той постави пакета на земята и го отвори. Отстъпи встрани. Алма се приближи до пакета. Дълго, дълго време тя души салфетката. След това, внимателно я издърпа, отиде под дървото, легна, сложи салфетката върху лапите си и положи главата си отгоре.
  С 1 шишенце йод се спасявам за цяло лято: пръскаш и от мравките няма следа на следващия ден

Алма изчака стопанина си.
Имаше толкова много радост, че е невъзможно да се опише! Те неведнъж си бяха помагали и знаеха какво е да чакаш.
Тя го дочака!

От интернет

Прочетете също

Съпрузи си купиха стара конюшня, запретнаха ръкави и ето какво чудо се получи

Съпрузи продадоха жилището си и три години живяха в малка каравана, за да могат да …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *